Семейство

Как не си купих бебе – трагикомедия в престъпния свят

КАК НЕ СИ КУПИХ БЕБЕФани Давидова има син, който е осиновила и обича до безумие, но преди да се срещне с него, е успяла да се забърка в куп трагикомични сцени на престъпна дейност, включващи “добри” хора и “ангели” на милосърдието. Затова е тук да ви разкаже своята история, защото е чудесна и да ви даде смислени съвети, които задължително трябва да прочетете. Дори да не искате да осиновявате дете

Вие, приятели, които не сте се сблъсквали лично с темата осиновяване, наивно си представяте осиновителите като едни  благородни хора, превалили средната възраст, кротки и благи, живеещи сред тъжен лукс и самота сред високите стени на дома си, потънал в тишина без детски смях и тропот на малки крачета. Това е толкова вярно, колкото е вярно, че току що родилата жена е най-красивата жена на света.

Обикновено осиновителите просто искаме деца  – това е. Много е просто и елементарно и далеч не е сърцераздирателно .

Да бъда майка е детската ми мечта – ама, честна дума.! Тя, някак си, вървеше до мен докато следвах, започнах работа, смених едно, две до 5 гаджета. В името на милата ми майка няма да разказвам  за  следващите ми твърде приключенски 7 години. Прескачам и 6-те по-кротки такива , макар да са  достоен ситком с декор репродуктивна клиника и основна сюжетна линия – стерилитет. След впечатляваща сума пари, жално преизчислена от мен в панталони Зара, блузки Манго и пътуване до екзотична дестинация, а де факто потънала  в безмилостния свят на фармацията и медицината под формата на 6 инсеминации и едно инвитро, на 33 годишна възраст, решихме  да осиновим дете.

В България, ако двойка живее заедно повече от година, година и половина и на жената не й се подуе коремът, хората почват да говорят, нали разбирате … става неприлично някак. Съседите се мушкат в ребрата, лелките поклащат глави след тях:„Абе, ГОРКИТЕ, сигурно имат проблеми….”. Роднини, колеги, приятели, постоянната клиентела на фризьорския салон започват да се тревожат, настъпва една такава неяснота и силна обща загриженост по репродуктивното здраве на процесната двойка. Постепенно, първите смелчаци настъпват и атакуват с шеговитото „Е хайде де … няма ли вече да ха хаааа… нали …”. Смутената двойка отбива изчервено щурма с шаблона „Когато му дойде времето ”. И понеже за нетърпеливото общество времето върви бързо, пък ничий корем не се подува, започват да валят абсолютно непотърсени съвети за мощен подем на фертилността, включващи клечане над врящи зелки и къртичини, подпъхване на заешки лапички на едни определени места и прочие. А има ли глупостта двойката да съобщи, че мисли в посока осиновяване, е тогава, ах, леле, майко мила каква всеобща възбуда настава. Като начало, двойката е засипана с истории (абсолютно “истински”!!!) за неуспешни осиновявания, в които родителите винаги са мили хора, които отглеждат дете с цялата си любов и с цената на много лишения, а то накрая неблагодарно ги: – зарязва и/или разфасова и/или открадва парите им и става наркоман. Може и в обратна последователност – първо става наркоман, после им открадва парите, но при всички случаи историята няма благоприятен финал. След тази окуражителна серия следва хорър сценарий за това как осиновеното дете предателски започва да търси биологичното си семейство, намира го и после съвместно извършват гореизброените действия с осиновителите. Ако двойката и след тези разкази се заинати, покаже твърдоглавие и настоява за осиновяването, подкрепящия тим въздъхва примирено и с изречението „Е добре де, добре, щом все пак сте решили … да видим как да помагаме.”

Роднини, близки приятели и по-далечни познати обсъждат вашия филм и често съвсем добронамерено търсят ВРЪЗКИ, така че вие да се сдобиете с най-здравото, най-розовото и най-дебелото бебе с ГАРАНТИРАН произход. Ще останете много изненадани да узнаете, че всичките ви познати са тесни специалисти по проблемите на осиновяването в  България.  Повечето  с абсолютна увереност ще ви заявят, че системата е толкова тромава и неработеща, че при всички случаи е по-добре да я заобиколиш, отколкото да я следваш.  Сега, не че те  познават лично поне  един осиновител,  не че знаят каква е процедурата,  обаче „са чули от чичото на техен познат от съседния блок, че ТО ТАКА НЕ СТАВА“.

Истината не е особено красива – в България деца се продават и купуват и това е факт. В този процес вероятно участват лица, работещи в родилните отделения на болниците. За този „пазар“ знаят и служителите в социалните служби, но не разполагат с никакви законови инструменти да се противопоставят на тази практика. Правно нещата се оформят като припознаване или непълно осиновяване.

Как става на живо … или поне как стана с нас.

Далеч преди Facebook, най-разпространените женски социални арени бяха салоните за красота. Точно там моя приятелка, която позновам чрез астроложката си, ми каза, че нейна приятелка на приятелка може да ме свърже с агенцията, която ще осигури моето осиновяване, както е осигурила и нейното: “Много са симпатични, ще ви помогнат, това са прекрасни, безкористни хора.” Определям си среща в офиса на прекрасните и безкористни хора. Тръгвам с идеята, че ще се срещам със серафими, които организират дарения за детски домове и познават в детайли процедурата по осиновяване. Категорично не желая да влизам в схеми. По смътни причини не казвам на мъжа ми за предстоящата среща с ангелите на доброто.

Озовавам се в затънтен офис  на неправителствена организация, която, според регистъра на правосъдното министерство (хитра като стадо лисици, съм ги проверила предварително), се занимава със “социални дейности и международни осиновявания”.  Леко се притеснявам, докато се качвам по стълбите и вече съжалявам, че не съм казала на мъжа си скептик къде отивам.

Звъня. Отваря ми лелка на средна възраст, която сърдечно ме поздравява с изречението , че ако не ѝ се била обадила Юлето за мен, хич е нямало и да ми отвори даже. Повдигам вежда, защото не мога да разбера защо е тая предпазливост при всичката тая добрина и безкористност, която трябва да пръска отвред. Женичката започва да ми разяснява без излишни емоции как ще заобиколим закона. Обещава за месец да ми намери чудесно, здраво, БЪЛГАРСКО бебе на възраст между 3 и 7 дни. Цената е 10 000 лв. С дълбока въздишка отронва, че нейният хонорар е някакви жалки 2000 лв. Останалата сума била за подкупи на медицинския персонал и други служители в системата: “Ама много поскъпна животът! Преди и за 5-6 хиляди взимахме деца. Много се корумпира тая държава, ей!”

Схемата, която ще приложим – припознаване. Ангелите имат установени контакти с лица, работещи в родилни отделения в директен контакт с жени, желаещи или колебаещи се да изоставят бебета си за осиновяване. В мига, в който в болницата се появи раждаща неомъжена жена (особено в ранна младост), системата се задейства и родилката бива наобикаляна и подпитвана „дали случайно пък няма да си остави детето“, „къде е таткото и ще се грижи ли той за бебето“, „защо толкова млада ще си съсипе живота с бебе на ръце“.  В момента, в който такава родилка реши или започне силно да се колебае дали да изостави детето си, на сцената се явяват милите посредници в ролята на спасители и поемат ангажимента да осигурят на детето весел и безгрижен живот. Като резултат от описаните кандърми, посредниците взимат декларация от биологичната майка за даване на съгласие за пълно осиновяване. Съпругът от кандидат осиновителската двойка припознава детето като свое рождено и така детето бива изписвано от здравното заведение на практика със законен родител – баща. След това съпругата от кандидат осиновителската двойка осиновява детето по реда на чл.82, ал.2 от СК, без да е необходимо вписване в регистри, социално проучване и т. н.

Тук вече аз съм дошла на себе си, станало ми е ясно къде се намирам, псувам се на ум, че не съм казала на никого къде отивам, но външно съм цялата ирония и презрение. Прехвърлям крак връз крак, отмятам коса и казвам, че ще  стане страшно весело, ако съпругът ми припознае бебето,  което се прави предварително, а майката откаже да подпише декларацията.

– Е, вие пък веднага най-лошото си мислите – посредничката е силно разочарована от мен.
– Ами, напълно е възможно- сухо отвърщам – че може и после да иска още пари … – вече почвам да я дразня.

– Бе, къде ще им стигне акълът на тези за такова нещо, бе! – успокоява ме женичката – Това са малки ученички, забременели от професорите си (?!) – Сега тука не е ясно, какви ученички и какви професори, но явно стоката се рекламира – бебето ще е съчетание на здраве, младост и знания и опит.

Тук на сцената излиза подкрепление под формата на съпруг/съдружник, приличащ на валутен измамник от автогарата с прекрасни бели хавлиени чорапи.  Двамата дружно и съвършено спокойно ми обяснят кое как ще стане, все едно не се върши нищо незаконно. Подхвърлят реплики като: “Да не ви отчайвам, но нямате шанс да си осиновите нормално и здраво дете законно”, “Здрави бебета до домовете изобщо не стигат, всичко се разграбва още в болниците”, “Ако не до нас, до друга агенция ще опрете…” Измерват ме от глава до пети и казват: “Знаете ли какви бебета можем да ви намерим -красиви от манекенки, умни – от любовница на професор сме имали дете. Ученички – пълни отличнички … Става ясно, че държат на качеството – бебета на двойкаджийки не ми предлагат, защото давам вид на интелигентна.

Оставам с ледена физиономия и казвам, че схемата не ми се вижда сигурна и ще трябва да помисля. На изпращане милите съпрузи ме изпращат с “Ама вие да не се уплашите, те бебетата са малки, не е като едно време, когато се раждахме по 4-5 кила като дини.”

От въпросния офис излязох, олюлявайки се. Бях попаднала на стройна, добре работеща система, в която деца се търгуват без грам колебание. Попаднах там през салон за красота! Двама непознати ми обещават да ми продадат бебе, без да се страхуват от нищо. В схемата участват посреднически агенции, лекари, сестри, социални работници, хора от съдебната система. И всичко това се смята в реда на нещата. Когато го разказвах на познати, отговорът най-често беше “Еее, ти не знаеш ли?” Ами не, не знам.

Сега сериозно!
Никога, ама никога не влизайте в подобна схема. Уверявам ви, че всяка една дума от уверенията на посредниците е абсолютна лъжа.  Какво още вероятно ще чуете?

  • Схемата не носи никакви рискове за вас – невярно
  • Със схемата не се нарушава нито един закон –   невярно
  • Биологичната майка няма да научи кои сте –      невярно
  • Ако опитате осиновяване по законния начин, нямате шанс, защото в домовете не се оставят здрави бебета –                                                            невярно.

Рискувате ли и какво точно, ако се поддадете на изкушението и решите да участвате в подобна сделка в качеството си на бебе-купувач?

Първо, а и най-близко до ума, посредниците разполагат с всички ваши лични данни, плюс данните на биологичната майка. Те могат, и това е напълно възможно, един чудесен ден да цъфнат на вратата ви и да опитат да ви изнудват.

Второ, също не много далече от ума – посредническата агенция може да бъде разкрита  и това никак не е изключено. През 2009 г. подобна агенция бе спипана, а участниците в схемите й арестувани. Ако това стане, разследващите органи доста ще се зарадват на  архивите на посредниците, а вашите данни вероятно ще са там. Най-малкото, което може да ви се случи, е да бъдете привлечени като свидетели по повдигнато обвинение по чл.182а от Наказателния кодекс.

Трето, биологичната майка на детето няма как да не научи кои точно сте вие по една много проста причина. Самото припознаване (Чл. 65 от СК) се извършва лично с писмено заявление пред длъжностното лице по гражданското състояние, което задължително съобщава припознаването в 7-дневен срок от извършването му на другия родител. Това означава, че седем дни, след като припознаете детето, биологичната му майка ще получи служебно съобщение кой точно е припознал детето (това се прави с цел евентуално оспорване на припознаването от нейна страна). Момент! Става още по-хубаво – съгласно чл.66, ал.1 от СК, биологичната майка има право да оспори припознаването с писмено заявление до длъжностното лице по гражданското състояние в тримесечен срок от съобщението. Едва ако след това припознаването не бъде оспорено, то се вписва в акта за раждане. И накрая, в делото, в което съпругата следва да осинови бебето на съпруга си, съдът я призовава. Обикновено, заети с добри дела, посредниците пропускат да споменат този дребен детайл пред осиновителите. Ще го научат, едва когато парите са платени, а припознаването направено.

Четвърто, Наказателният кодекс, чл.182 а, категорично санкционира посредничеството при осиновяване. Макар да е трудно вие конкретно да бъдете привлечени като съучастници в извършеното деяние, готови ли сте да участвате, макар и по косвен начин, в извършването на престъпление?

Пето, дори да приемем, че нито една от горните заплахи няма да се сбъдне, след години ще трябва да обясните на вече порасналото си дете защо е осиновено само от майка си, а баща му се води негов биологичен баща. Този факт няма да как да бъде скрит, защото ще присъства в съдебното решение за допускане на осиновяването. Готови ли сте да разкажете на детето си подробности за схемата… за парите, които сте платили за него? Как ще разсеете евентуалното му съмнение, че е „купено” от биологичната му майка? Не залагайте подобни бомби в най-прекрасното нещо, което ви предстои.

Дете в България се осиновява лесно. В зависимост от вашите изисквания осиновяването е напълно възможно в рамките максимум на две години. За това не е нужно да дадете дори един шоколадов бонбон подкуп.

 

Източник: Майко Мила

Приемен баща изнасили 5-годишно момиченце, то издъхна след гаврата

Източник: БЛИЦ

 

Законът за закрила на детето с по-страшни санкции от Наказателния кодекс

затвор

В България на пръв поглед изглежда, че най-тежките санкции, които може да съществуват са предвидени в Наказателния кодекс. Чисто теоретично е точно така! На практика обаче се оказва, че приложението на Закона за закрила на детето е по-страшен от Наказателния кодекс. За да бъде осъден престъпник е нужно да се докаже вината за неговото деяние, като законът му дава право да обжалва решението на първоинстанционния съд на още две инстанции. За да бъде отнето едно дете от родителите му, е нужна волята на орган на изпълнителната власт. Волята на този орган следва да бъде потвърдена от районния съд. Обжалването на Административния акт (Заповед) на компетентния орган е пред по-висшестоящ такъв или пред административен съд. Висшестоящият орган принципно потвърждава с решение издадената заповед и затова е по-надеждно да се обжалва Административния акт пред съд, а съдът се очаква да отсъди справедливо. През това време обаче се чака насрочването и на гражданско дело, на което в някои от случаите родителите не биват конституирани като страна. В крайна сметка Закона за закрила на детето е да защити интересите на детето и да подпомага неговите родители да го отглеждат. Практически се получава, че не се спазват нормите в частта им за подпомагане на детето и семейството му, както и нормите, в които е предвидено да се потърси съдействието от роднини и близки, а се пристъпва към извеждане на детето от биологичното му семейство. Изведеното дете се настанява в Приемна грижа, като в много от случаите му се обяснява, че родителите му не го желаят и именно това е причината да попадне в тази  среда. Приемната грижа се осъществява с подпомагане от страна на държавата и Европа, което ще рече, че за настаненото дете са отпускат средства, в това число и на приемните родители. „Имплицитната“ финансова облага се представя пред обществото, като акт на благо-творческа дейност, като знак на висока хуманност. Много голяма част от семействата са жертва на неправомерно отнемане на децата им, а именно че не са покрити критериите, по които държавата трябва да помогне финансово, материално, психически и по куп други начини на детето. Съдът от своя страна, в някои случаи, не информира родителите (законните представители) на децата, че предстои производство за „временно настаняване“ на децата в приемна грижа. Факта, че на децата им се обяснява, че са изоставени от родителите си, сочи към упражняването на психически натиск, който може да се класифицира като психичен тормоз. С това не изчерпваме травмите нанесени върху децата. В много случаи има и физическо малтретиране. Видовете малтретиране остават в неизвестност за обществото, за да може да се толерира хуманната дейност Приемна грижа. Тук е момента да посоча, че дори и приемните родители не са наясно с процедурите по извеждане на децата, което им дава възможността да си мислят, че са „спасители“. Ще спомена за Центровете за обществена подкрепа (ЦОП), които са част от имплицитната система, в която се наливат средства, а децата са обект на тяхната „помощ“. Следствието от тези действия води до осиновяване на деца против тяхната воля и тази на родителите им, както и до нанасянето на споменатите вече травми. Реално има и изоставени деца, които не получават шанса да бъдат осиновени и с навършването им на пълнолетие остават буквално на улицата без жилище, без подслон и без да са получили полагащата им се по закон помощ от страна на държавата. Реално има и изоставени деца, които не получават шанса да бъдат осиновени и с навършването им на пълнолетие остават буквално на улицата без жилище, без подслон и без да са получили полагащата им се по закон помощ от страна на държавата. Разликата между Закона за закрила на детето и Наказателния кодекс са, че престъпната дейност трябва да бъде доказана, а предпоставките за отнемане на едно дете не се доказват. Всъщност влезлите в сила присъди може да са тежки и в двата случаи, но в единия става въпрос за дете, за детска крехка психика и неукрепнал организъм, за едно невинно същество, от което може да зависи бъдещето на нацията ни.

Източник: Йордан Тодоров

 

Децата роби на Швейцария

Тази история не е за вярване. В нея проплакват децата роби в една богата европейска държава.

Тиха вечер. Плашещо тиха.

Изведнъж – тропот и настоятелно чукане по вратата. Малкият Давид се надига от леглото, изпълнен със страх и онова тревожно чувство, което го преследва от известно време насам. Поглежда към долния етаж и вижда как майка му избутва двама полицаи по стълбите. После изтичва нагоре и буквално под носа им залоства вратата. На следващата вечер сцената се повтаря. Но полицаите вече са трима. Единият хваща здраво бедната жена, а другите двама отвеждат 8-годишния ú син.

Първите години от живота на Давид са бедни, но щастливи. Семейството му е без баща, но майката някак успява да отгледа сама четирите си деца. Топлината, която липсва през зимата, е компенсирана от любовта на бедната отрудена жена. До деня, в който Давид се прибира от училище и не заварва по-големите си брат и сестра. Те са изчезнали. Не знае къде.

Ето, че година по-късно идва и неговият ред. Защо? Това няма да научи никога. Ще разбере само, че съдбата му е да отрасне като роб във фермерско семейство

Там ще работи усилено години наред тежък физически труд. Ще става сутрин в 6 часа и ще си ляга след 10 вечерта. Понякога ще ходи на училище, но понякога дори това не ще е възможно. Ще бъде наказван, бит, унижаван. За всяка възможна дреболия.

_78582632_david-with-sister
Давид със сестра си.

Но няма да е единственият. Собствените му брат и сестра ще са подложени на абсолютно същото в съседното село. Ще успяват да се срещат, но излючително рядко през годините робство. И болезнено ще страдат по майка си. Години по-късно, след смъртта ú, децата роби ще научат, че жената е плащала почти всичките си изкарани пари на фермерските семейства, уж за по-добра грижа към рожбите ú. Която, разбира се, никога няма да получат.

Приблизително по същото време тригодишният Клемент също е отнет от семейството му. Първо е изпратен в детски дом, след няколко години – във фермерско семейство. В продължение на 10 години търпи всекидневни унижения, побои, редовно е лишаван от храна. Нерядко, при дребни провинения, главата му е натискана в кофа със студена вода, докато изгуби съзнание. Цяло чудо е, че оживява след такъв тормоз

И той има братя и сестри, също отнети от властите и дадени по договор на фермери. Една от сестрите му умира още като дете. А майка си вижда чак при смъртта ú.

Малката Бернадет е преместена в консервативно католическо семейство. Не е физически малтретирана, но психически – без съмнение. Когато е на 7 годинки, семейството я изпраща на преглед при психиатър, който й поставя диагноза Синдром на дефицит на вниманието. Това неминуемо определя отношението към нея. Когато е 18-годишна, забременява. Това предизвиква небивал скандал – попечителското семейство е разярено, получават пълна подкрепа от семейния лекар и директора на клиника в града, където насилствено са направени аборт и стерилизация на Бернадет. Абсолютно нелечими травми. Дълбоки белези, до живот! Децата роби имат много такива…

А Сара пък е изпратена като слугинче в градска къща. Отговаря за почистването й още от 9-годишна възраст. Приемната ú майка често я пребива, а нощем приемните братя я изнасилват.

Стотици хиляди деца споделят подобни съдби в продължение на повече от 100 години. Мнозина не доживяват да пораснат. Други освен физическите натоварвания и болка, търпят и сексуални издевателства. Психологическият тормоз е основното правило, от което почти никой не се е измъкнал.
Мислите, че това са истории от минали столетия? Нищо подобно. Действието се развива през втората половина на 20 век! И то в Европа! И не къде да е, а в страната, която вече се е превърнала в символ на мира и благоденствието – Швейцария. Да, става дума за най-тъмните страници от историята на алпийската държава.

_78580607_christian-with-mum-624
Кристиан с майка си.

Един от последните описани случаи е на Кристиан и неговия брат, които са разделени от майка си през 1979 г. Тогава момчетата са съответно на 7 и на 8 години. Майката има нужда от подкрепа след труден развод с бащата на децата си, който редовно я пребивал. Подкрепата, която властите оказват, е да отнемат децата (тъй като били в риск) и да ги изпратят във ферма. Там момчетата работят преди и след училище, през почивните дни, винаги – през цялата година. Ако не вършат работата достатъчно добре, следват наказания и лишения от храна. Нуждите и проблемите на децата никога не биват докладвани на майка им или социалните работници. А момчетата са принудени да крадат от селския магазин

По-късно споделят, че най-вероятно собственикът на магазина ги е виждал, но ги е оставял да го обират, тъй като той поне е изпитвал жалост към съдбата им.

УЖАСИТЕ НА СИСТЕМАТА

_78585621_1540e81a-f60a-46c6-a0dd-2d13e63d451f
Всичко започнало през 50-те години на 19 век. Причините били основно финансови. До Втората световна война Швейцария била относително бедна страна, в която земеделието е основен поминък. Във фермите почти липсвала механизация, затова била необходима евтина работна ръка. Откъде да дойде? От бедните семейства, от малцинствата, от самотните майки, които според социалните служби нямало как да осигурят качествена грижа на децата си. А за сираците няма за какво да говорим. И понеже властите не можели сами да се грижат за тези деца (или имало как, но излизало твърде скъпо), било решено да се предоставят на своего рода приемни семейства. Да работят, за да си заслужат прехраната.

А родителите – те просто нямали думата. Ако някой се опитал да възрази, сам щял си изпати –непокорните били натиквани в затвори, в различни социални институции, в психиатрични клиники. Често пъти били заставяни официално да се откажат от децата си, за да бъдат дадени за осиновяване. И така окончателно родителите били лишавани от надежда и информация за рожбите им. Децата роби трябвало да забравят за произхода си.

На всичкото отгоре, в началото на 20-ти век имало практика децата да се събират на групички, да се строяват в центъра на селото и буквално да се търгуват като роби. За отнемането нямало възраст – от бебета буквално. По архивни фотографии се виждат съвсем малки, може би 2-3 годишни деца, изнесени на търг

За какво може да служат? За роби отново. Друго като не могат, ще чистят пода, за това стават.
На децата, разбира се, никой не давал никаква информация, никакви обяснения. Защо са отнети от родителите им? Защо трябва да работят, да бъдат унижавани, бити, изнасилвани и тормозени? Защо не могат да си отидат удома? Защо нямат право да прегърнат или дори само да видят майките си? Защо?

_78578936_barefoot-boys-976

Въпроси без отговор. След такова детство, мнозина се самоубивали. Други полудявали. Трети някак се съхранявали, но не успявали да се социализират, да създадат семейства, да водят нормален живот. Страдали сами и самотни до края на дните си. И днес има не един и двама с подобна съдба.
Социалните служби уж упражнявали контрол. Посещавали приемните семейства, но първо ги уведомявали за датата и часа на посещението. Когато отидели на място, всичко било повече от прекрасно – децата роби ходели на училище, обядвали с цялото семейство, а за работа и дума не била обелвана. Разбира се, нямали право да говорят, дори да им бъдел зададен въпрос. Иначе щели да последват най-тежките побои. Самите те били щастливи в дните на посещенията, защото само и единствено тогава знаели, че ще бъдат оставени за няколко часа на мира.

Нечовешката практика по отнемане на деца от семействата и изпращането им като роби във фермерски семейства продължила повече от столетие. Последните известни случаи са от края на 70-те години на 20 век. Официално практиката е прекратена през 1981 г., когато със закон е забранено отнемането на деца с цел социално подпомагане. Към днешна дата все още са живи около 10 000 жертви на жестоката система.

_78585622_8ee4eeeb-7359-40ea-adbf-182425f2b489

СИЛАТА ДА ПРИЗНАЕШ

В един момент всичко става ясно. Всъщност, то никога не е било тайна. Ако си се интересувал, е имало как да научиш какво става. И все пак малцина са имали достъп и интерес към информация за децата роби. Когато истината е публично огласена, съвременното швейцарско общество е буквално шокирано. Темата става основна. Стига се до страшния извод, че почти всяко семейство познава човек, който е бил жертва на системата. Това дава страшното усещане за масовост

Най-важното последствие от огласяването на истината – вече порасналите приемни деца проумяват, че не са изолиран случай. Че има и други като тях. Че няма от какво да се срамуват и защо да го крият. И че ако се престрашат да разкажат, може да се намери някой, който ги разбира. Или дори някой, който би искал да помогне. Но даже и при това положение, мнозина продължават да крият от децата и внуците си какво са преживели. В много семейства има човек, страдал от издевателства в детството си, за които останалите изобщо не подозират. Можете ли да си представите какви дълбоки белези трябва да са оставили тези преживявания, за да се пазят толкова старателно скрити?

През 2013 г. е поднесено официално извинение от швейцарското правителство. Създадена е инициатива, бореща се за репарации в полза на пострадалите от системата. Поискани са стотици милиони швейцарски франка за обезщетение на останалите около 10 000 живи бивши приемни деца. Главната цел обаче е да се даде гласност на страданието. Морално да се възмездят всички онези хора, които живеят в изолация, в продължаващо страдание, които се крият и срамуват, които още се страхуват.

_78587083_blurred-david-family-this-o
Давид с приемните си родители.

Разбира се, не минава без опозиция. Съюзът на фермерите в Швейцария подкрепя идеята за компенсации на децата роби, но смята, че фермерите не би трябвало да плащат за това. Официалната им позиция е, че времената са били трудни, бедни и фермерите са изпълнявали своего рода социална функция – да отглеждат и подпомагат деца в нужда или без родители. И естествено, не признават публично, че е имало издевателства над децата. Съгласяват се, че е възможно да е имало неправилно отношение от страна на някои фермери, но наблягат на факта, че е имало и случаи, при които децата са били третирани добре. А самите фермери категорично отричат да са се държали с приемните си деца зле. Дори в случаите, когато жертвите им свидетелстват обратното.

През 2004 г. властите отказват да изплатят обезщетения на жертвите, които като деца са били насилствено стерилизирани. Десет години по-късно обаче, през пролетта на 2014 г., правителството създава специален фонд в размер на 7 до 8 милиона швейцарски франка, за подкрепа на онези жертви на системата, които и понастоящем са в тежко финансово затруднение. Само за 2 месеца след отварянето му, във фонда постъпват над 350 молби за помощ.

_78576885_david-with-truck-976x610
Давид напуска приемното си семейство, когато е 16-годишен. Днес е на 75 г.

В крайна сметка, инициативата за репарации е на пръв поглед подкрепена от обществото. Официално зад нея застават политици, учители, църковни деятели. А емблемата на британската журналистика ВВС прави историята световноизвестна. Само за 8 месеца са събрани над 110 000 подписа и в края на 2014 г. са внесени в парламента с няколко основни искания, които да се гласуват на референдум: за изплащане на компенсации, за научно проучване на тази черна страница от историята на страната (тъй като голяма част от архивите са разпиляни между общините и кантоните, а доста документи са унищожени), за специален финансов фонд за тежко пострадалите и за специална комисия, която да разглежда всеки отделен случай.

Дали и кога обществото ще се произнесе, предстои да видим. Засега темата за референдум все още не е на дневен ред. Но въпреки това е вярно, че с растящия обществен натиск вероятността това да се случи става все по-голяма.

 

Източник:  Lifebites

 

Папата и патриарх Кирил със съвместна декларация след историческата среща

ПАТРИАРХ

В Хавана приключи историческата среща между руския патриарх Кирил и папа Франциск. Патриарх Кирил и папа Франциск подписаха съвместна декларация след края на разговора си в Куба. Срещата продължи малко над 2 часа. В декларацията главите на двете църкви подчертаха, че „те не са съперници, а са братя”. „Въз основа на това разбиране ние трябва да изхождаме във всичките наши действия спрямо един друг и външния свят”, се казва в текста на декларацията.

„Православните и католиците са обединени не само от общото предание на Църквата от първото хилядолетие, но и от мисията за проповядването на Евангелието Христово в съвременния свят. Тази мисия предвижда взаимно уважение между членовете на християнските общности, изключа всякакви форми на прозелитизъм”, пише в декларацията.

В декларацията се казва още, че главата на Руската православна църква и папата се надяват, че срещата им ще вдъхнови християните по целия свят за молитви за пълното единство на църквите. Те също призовават християните да не остават безразлични към тежката съдба на милионите бежанци.

В декларацията също се изразява притеснение от кризата със семейните ценности в съвременното общество. Главите на двете църкви съжаляват за приравняването на еднополовите бракове спрямо традиционните.

„Семейството е основа на брака като акт на свободна и вярна любов между мъжа и жената. Любовта сключва и укрепва съюзът им, учи ги да се приемат един друг като божи дар. Бракът е училище на любовта и верността. Другите форми на съжителство сега се приравняват към с този съюз, а осветените от библейската традиция представи за бащинството и майчинството като специално призвание на мъжа и жената сега биват изтласквани от общото съзнание”, се казва в текста на декларацията.

„С пълно разбиране на отговорността за нашите църкви, за нашия вярващ народ, за бъдещето на християнството и за бъдещето на човешката цивилизация. Това бе много съдържателна беседа, която ни позволи да разберем и почувстваме позициите един на друг. Резултатите от тази среща ми дадоха възможност да кажа, че двете църкви могат да работят заедно за благото на целия християнски свят”, каза руският патриарх след края на срещата.

Патриархът отбеляза, че двете църкви могат „да работят заедно, за да няма войни и човешкият живот да бъде уважаван навсякъде”.

На свой ред Понтификат каза, че „ние си говорихме като братя, защото имаме една вяра и търсим един път”. „Говорихме си много откровено, уверявам ви, че в този диалог аз почувствах присъствието на Светия дух”, добави той.

Папа Франциск благодари на руския патриарх за това, че „заедно сме потърсили единството”. По думите му, те са обсъдили цяла редица от инициативи, „които е възможно да бъдат реализирани”.

И двете църковни глави благодариха на властите на Куба за възможността за срещата.

Източник: БЛИЦ

Translate

Защита правата на децата

Последвайте ни

SuperWebTricks Loading...

Абонирайте се за бюлетин