Децата роби на Швейцария

Тази история не е за вярване. В нея проплакват децата роби в една богата европейска държава.

Тиха вечер. Плашещо тиха.

Изведнъж – тропот и настоятелно чукане по вратата. Малкият Давид се надига от леглото, изпълнен със страх и онова тревожно чувство, което го преследва от известно време насам. Поглежда към долния етаж и вижда как майка му избутва двама полицаи по стълбите. После изтичва нагоре и буквално под носа им залоства вратата. На следващата вечер сцената се повтаря. Но полицаите вече са трима. Единият хваща здраво бедната жена, а другите двама отвеждат 8-годишния ú син.

Първите години от живота на Давид са бедни, но щастливи. Семейството му е без баща, но майката някак успява да отгледа сама четирите си деца. Топлината, която липсва през зимата, е компенсирана от любовта на бедната отрудена жена. До деня, в който Давид се прибира от училище и не заварва по-големите си брат и сестра. Те са изчезнали. Не знае къде.

Ето, че година по-късно идва и неговият ред. Защо? Това няма да научи никога. Ще разбере само, че съдбата му е да отрасне като роб във фермерско семейство

Там ще работи усилено години наред тежък физически труд. Ще става сутрин в 6 часа и ще си ляга след 10 вечерта. Понякога ще ходи на училище, но понякога дори това не ще е възможно. Ще бъде наказван, бит, унижаван. За всяка възможна дреболия.

Но няма да е единственият. Собствените му брат и сестра ще са подложени на абсолютно същото в съседното село. Ще успяват да се срещат, но излючително рядко през годините робство. И болезнено ще страдат по майка си. Години по-късно, след смъртта ú, децата роби ще научат, че жената е плащала почти всичките си изкарани пари на фермерските семейства, уж за по-добра грижа към рожбите ú. Която, разбира се, никога няма да получат.

Приблизително по същото време тригодишният Клемент също е отнет от семейството му. Първо е изпратен в детски дом, след няколко години – във фермерско семейство. В продължение на 10 години търпи всекидневни унижения, побои, редовно е лишаван от храна. Нерядко, при дребни провинения, главата му е натискана в кофа със студена вода, докато изгуби съзнание. Цяло чудо е, че оживява след такъв тормоз

И той има братя и сестри, също отнети от властите и дадени по договор на фермери. Една от сестрите му умира още като дете. А майка си вижда чак при смъртта ú.

Малката Бернадет е преместена в консервативно католическо семейство. Не е физически малтретирана, но психически – без съмнение. Когато е на 7 годинки, семейството я изпраща на преглед при психиатър, който й поставя диагноза Синдром на дефицит на вниманието. Това неминуемо определя отношението към нея. Когато е 18-годишна, забременява. Това предизвиква небивал скандал – попечителското семейство е разярено, получават пълна подкрепа от семейния лекар и директора на клиника в града, където насилствено са направени аборт и стерилизация на Бернадет. Абсолютно нелечими травми. Дълбоки белези, до живот! Децата роби имат много такива…

А Сара пък е изпратена като слугинче в градска къща. Отговаря за почистването й още от 9-годишна възраст. Приемната ú майка често я пребива, а нощем приемните братя я изнасилват.

Стотици хиляди деца споделят подобни съдби в продължение на повече от 100 години. Мнозина не доживяват да пораснат. Други освен физическите натоварвания и болка, търпят и сексуални издевателства. Психологическият тормоз е основното правило, от което почти никой не се е измъкнал.
Мислите, че това са истории от минали столетия? Нищо подобно. Действието се развива през втората половина на 20 век! И то в Европа! И не къде да е, а в страната, която вече се е превърнала в символ на мира и благоденствието – Швейцария. Да, става дума за най-тъмните страници от историята на алпийската държава.

Един от последните описани случаи е на Кристиан и неговия брат, които са разделени от майка си през 1979 г. Тогава момчетата са съответно на 7 и на 8 години. Майката има нужда от подкрепа след труден развод с бащата на децата си, който редовно я пребивал. Подкрепата, която властите оказват, е да отнемат децата (тъй като били в риск) и да ги изпратят във ферма. Там момчетата работят преди и след училище, през почивните дни, винаги – през цялата година. Ако не вършат работата достатъчно добре, следват наказания и лишения от храна. Нуждите и проблемите на децата никога не биват докладвани на майка им или социалните работници. А момчетата са принудени да крадат от селския магазин

По-късно споделят, че най-вероятно собственикът на магазина ги е виждал, но ги е оставял да го обират, тъй като той поне е изпитвал жалост към съдбата им.

УЖАСИТЕ НА СИСТЕМАТА

Всичко започнало през 50-те години на 19 век. Причините били основно финансови. До Втората световна война Швейцария била относително бедна страна, в която земеделието е основен поминък. Във фермите почти липсвала механизация, затова била необходима евтина работна ръка. Откъде да дойде? От бедните семейства, от малцинствата, от самотните майки, които според социалните служби нямало как да осигурят качествена грижа на децата си. А за сираците няма за какво да говорим. И понеже властите не можели сами да се грижат за тези деца (или имало как, но излизало твърде скъпо), било решено да се предоставят на своего рода приемни семейства. Да работят, за да си заслужат прехраната.

А родителите – те просто нямали думата. Ако някой се опитал да възрази, сам щял си изпати –непокорните били натиквани в затвори, в различни социални институции, в психиатрични клиники. Често пъти били заставяни официално да се откажат от децата си, за да бъдат дадени за осиновяване. И така окончателно родителите били лишавани от надежда и информация за рожбите им. Децата роби трябвало да забравят за произхода си.

На всичкото отгоре, в началото на 20-ти век имало практика децата да се събират на групички, да се строяват в центъра на селото и буквално да се търгуват като роби. За отнемането нямало възраст – от бебета буквално. По архивни фотографии се виждат съвсем малки, може би 2-3 годишни деца, изнесени на търг

За какво може да служат? За роби отново. Друго като не могат, ще чистят пода, за това стават.
На децата, разбира се, никой не давал никаква информация, никакви обяснения. Защо са отнети от родителите им? Защо трябва да работят, да бъдат унижавани, бити, изнасилвани и тормозени? Защо не могат да си отидат удома? Защо нямат право да прегърнат или дори само да видят майките си? Защо?

Въпроси без отговор. След такова детство, мнозина се самоубивали. Други полудявали. Трети някак се съхранявали, но не успявали да се социализират, да създадат семейства, да водят нормален живот. Страдали сами и самотни до края на дните си. И днес има не един и двама с подобна съдба.
Социалните служби уж упражнявали контрол. Посещавали приемните семейства, но първо ги уведомявали за датата и часа на посещението. Когато отидели на място, всичко било повече от прекрасно – децата роби ходели на училище, обядвали с цялото семейство, а за работа и дума не била обелвана. Разбира се, нямали право да говорят, дори да им бъдел зададен въпрос. Иначе щели да последват най-тежките побои. Самите те били щастливи в дните на посещенията, защото само и единствено тогава знаели, че ще бъдат оставени за няколко часа на мира.

Нечовешката практика по отнемане на деца от семействата и изпращането им като роби във фермерски семейства продължила повече от столетие. Последните известни случаи са от края на 70-те години на 20 век. Официално практиката е прекратена през 1981 г., когато със закон е забранено отнемането на деца с цел социално подпомагане. Към днешна дата все още са живи около 10 000 жертви на жестоката система.

СИЛАТА ДА ПРИЗНАЕШ

В един момент всичко става ясно. Всъщност, то никога не е било тайна. Ако си се интересувал, е имало как да научиш какво става. И все пак малцина са имали достъп и интерес към информация за децата роби. Когато истината е публично огласена, съвременното швейцарско общество е буквално шокирано. Темата става основна. Стига се до страшния извод, че почти всяко семейство познава човек, който е бил жертва на системата. Това дава страшното усещане за масовост

Най-важното последствие от огласяването на истината – вече порасналите приемни деца проумяват, че не са изолиран случай. Че има и други като тях. Че няма от какво да се срамуват и защо да го крият. И че ако се престрашат да разкажат, може да се намери някой, който ги разбира. Или дори някой, който би искал да помогне. Но даже и при това положение, мнозина продължават да крият от децата и внуците си какво са преживели. В много семейства има човек, страдал от издевателства в детството си, за които останалите изобщо не подозират. Можете ли да си представите какви дълбоки белези трябва да са оставили тези преживявания, за да се пазят толкова старателно скрити?

През 2013 г. е поднесено официално извинение от швейцарското правителство. Създадена е инициатива, бореща се за репарации в полза на пострадалите от системата. Поискани са стотици милиони швейцарски франка за обезщетение на останалите около 10 000 живи бивши приемни деца. Главната цел обаче е да се даде гласност на страданието. Морално да се възмездят всички онези хора, които живеят в изолация, в продължаващо страдание, които се крият и срамуват, които още се страхуват.

Разбира се, не минава без опозиция. Съюзът на фермерите в Швейцария подкрепя идеята за компенсации на децата роби, но смята, че фермерите не би трябвало да плащат за това. Официалната им позиция е, че времената са били трудни, бедни и фермерите са изпълнявали своего рода социална функция – да отглеждат и подпомагат деца в нужда или без родители. И естествено, не признават публично, че е имало издевателства над децата. Съгласяват се, че е възможно да е имало неправилно отношение от страна на някои фермери, но наблягат на факта, че е имало и случаи, при които децата са били третирани добре. А самите фермери категорично отричат да са се държали с приемните си деца зле. Дори в случаите, когато жертвите им свидетелстват обратното.

През 2004 г. властите отказват да изплатят обезщетения на жертвите, които като деца са били насилствено стерилизирани. Десет години по-късно обаче, през пролетта на 2014 г., правителството създава специален фонд в размер на 7 до 8 милиона швейцарски франка, за подкрепа на онези жертви на системата, които и понастоящем са в тежко финансово затруднение. Само за 2 месеца след отварянето му, във фонда постъпват над 350 молби за помощ.

В крайна сметка, инициативата за репарации е на пръв поглед подкрепена от обществото. Официално зад нея застават политици, учители, църковни деятели. А емблемата на британската журналистика ВВС прави историята световноизвестна. Само за 8 месеца са събрани над 110 000 подписа и в края на 2014 г. са внесени в парламента с няколко основни искания, които да се гласуват на референдум: за изплащане на компенсации, за научно проучване на тази черна страница от историята на страната (тъй като голяма част от архивите са разпиляни между общините и кантоните, а доста документи са унищожени), за специален финансов фонд за тежко пострадалите и за специална комисия, която да разглежда всеки отделен случай.

Дали и кога обществото ще се произнесе, предстои да видим. Засега темата за референдум все още не е на дневен ред. Но въпреки това е вярно, че с растящия обществен натиск вероятността това да се случи става все по-голяма.

Източник:  Lifebites