Агресия при деца от ранна до предучилищна възраст
Влиянието на институционалния модел върху децата способства за разрастването и честата проява на агресивното им поведение.
В миналото персоналът на детските градини е използвал утвърдени и приети методи за контрол на агресията. Използвал се е модела „социално научаване“, а именно чрез модел на подражание се изгражда приемливо поведение и с награди и наказания децата са възпитавани в търпимост, емпатия и уважение към другия.
В днешно време поради липсата на обществен морал и деструктивната намеса на различните институции, възникват множество безпорядки , облечени в красиви думи като правата на човека. Към този хаос като се добави множеството информация от интернет и медиите, която дезинформира и обърква младите родители и подрастващото поколение, се пораждат различни нагласи за семейни порядки – семеен модел, които често са различни от общоприетите норми. Те често се разминават с институционалния модел, а това води до недисциплинираност у децата и допълнително напрежение.
Важно е да се отбележи, че големият брой на деца в детските градини допълнително натоварва и изнервя децата. Там те са изложени на шум, който е вследствие от завишения им брой. Често това става причина за засилването на деструктивното поведение при агресивните деца и проява на агресия от деца, които не са показвали такава до този момент. Съответно персоналът остава безпомощен от нарастващото напрежение, а това води до неговата демотивация. Този институционален модел е причина за повишаването на агресивността в днешни дни. Не следва да се изключва и факта, че все повече родители страдат от липса на време, което допринася за пораждането на агресията, както и за участието им във вземането на превантивни мерки. Поради това този проблем си остава предимно институционален. Връзката между родител, дете и персонал, често пъти е недостатъчна. Всички тези причини способстват за деструктивното поведение у децата и за нарастването на агресивните прояви.
Както изтъкнахме дотук, агресията е сложна и многостранна, детерминирана в своите причини, трудна за предвиждане и в много случаи тежка за контролиране.
Независимо, че нивото на агресия у децата се променя ситуативно, съществуват устойчиви, непроменящи се във времето индивидуални различия в склонността към агресивно поведение.
Устойчивостта у някои деца изисква повишено внимание от страна на възрастните и опити за преодоляване на социално нежеланите форми на поведение. Това намалява необходимостта въпросът за агресивността да бъде разработван както в теоретичен, така и в практически аспект. Нуждата от подобна диагностика виждаме в контекста на ролята, която персоналът на детската градина има в социализацията на личността и във формирането на самосъзнанието. Възникват устойчиви форми на социално взаимодействие, а за проявите на емпатия, сътрудничество или на агресия, недоброжелателност, наблюдавани в този възрастов период, често се превръщат в основни характеристики на поведението в следващите възрастови периоди. Както показват някои изследвания, степента на агресивност при децата в предучилищна възраст е доста добър показател на агресивността им в зряла възраст.
Ето защо е необходимо и педагози, и родители да възприемат мерки за предотвратяване на агресивните форми на поведение и да работят за формиране на умения, за използване на по-конструктивни поведенчески начини за постигане на желаните цели.
Повече по темата може да видите на посочения по-долу линк.
Източник: Йордан Тодоров
Социалните подпомагат родителското отчуждение
Все повече чуваме за нещастни случаи с деца, наричани в обществото деца в риск. Те разкриват не само язвите в българското семейство, но и безхаберието на държавните институции. Смяната на чиновниците в тях няма да доведе до положителни резултати, ако тези хора не приемат работата си като мисия на хуманността.
В България гъмжи от примери на лоша социална практика – както в домовете за сираци, така и в SOS-селищата и приемните семейства. Това не е пресилено журналистическо изказване, а констатация на участниците в последната Кръгла маса в парламента, посветена на работата с деца в риск. Социалните са придобили негласното право да решават хиляди съдби на деца и родители с чувството за недосегаемост ?!? Сред засегнатите родители, оказа се, по-големият процент, е този на бащите!
В редакцията ни се получи емоционално писмо от един такъв баща – Атанас Милушев, чиято история ни разказа председателят на Фондацията Защита правата на децата – Йордан Тодоров.
– Г-н Тодоров, Атанас Милушев пише, че детето му е било буквално отвлечено на годинка и половина от него без съд и че тази история се е стоварила върху целия му живот от 2010 г. насам като „парен чук”, както казва той. Какво знаете вие?
– Атанас не беше виждал детето си години наред, до една-единствена среща за минути между Коледа и Великден, когато бившата му жена му се обадила да купи нещо конкретно на детето. Сърцето ми се сви, като видях този сломен мъж да пита малкото си момче може ли да го целуне?!?
Детето е взето още преди Атанас и жена му Драгица да се разведат. Бабата на малкия А. се оказа бивша възпитателка в домове за сираци – Вилма Негрова се казва. Тя е с македонски корен и майката на детето Драгица поисква от Атанас да й подпише декларация, в качеството си на баща на детето, че разрешава то да пътува до някакъв град в съседната страна. Впоследствие обаче се оказва, че детето е в друг град в Македония, а майката не го връща навреме. Атанас решава да си го вземе, но окачествяват действията му като отвличане. Полицията пуска Атанас за национално издирване, въпреки че всичко става в период на законен брак и семейни отношения. Откриват го с детето в Стара Загора – на почивка с малкия.
Забележете: 20 човека софийски полицаи го арестуват на територията на Стара Загора, без каквато и да било заповед и предават детето на Драгица. А какво се оказва?! – Според закона не Драгица, а Атанас и детето е трябвало да се ползват със защита, съгласно заповед от 2010 г., в която става ясно, че тя и вуйчо й са упражнили насилие срещу Атанас и детето. Описва се как вуйчото блъскал и псувал Атанас пред детето му, а Драгица се смеела отстрани. Когато съвсем неправомерно софийските полицаи арестуват Атанас, понеже нямат заповед, го тикват в…изтрезвител!.. И всичко това остава безнаказано!
– Но кой има такива яки връзки, че заради такова нещо столични полицаи с риск да си загубят службата, да хукнат към Стара Загора?…
– Според мен тъщата Вилма има такива връзки със социалните, или друга институция, че е използвала именно техните механизми, за да се организира тази акция. В крайна сметка се оказва, че дъщеря й Драгица по време на брака си се събира с бившия си приятел, който по моя информация не можел да има деца и се лекувал от това… В едно становище пише, че детето „общува с еректиралия член на съжителя на майката.
Това се случва често, тъй като те се къпят заедно”, е написал психологът. Излиза, че е допустимо и безопасно детето да общува по този начин с един чужд мъж, а е ограничавано да вижда родния си баща!… През 2012 г. излезе психологична експертиза на малкия А., която констатира, цитирам:
„Детето възприема собствения си бащин дом като чужд – нарича го „вашата къща”… Налице е объркване на представите на детето за значимите обекти – родител – баща.” Междувременно бившият приятел на Драгица и негови авери нанасят побой на брата на Атанас.
Тя пък се е регистрирала на два адреса и като дойде денят за среща на Атанас с детето, го води при майка си, за да осуети срещата. Когато отидох в съответния Отдел за закрила на детето при шефа, той арогантно ме изгони от кабинета си, след което остана насаме с Атанас, извика охрана и резултатът беше такъв, че след тази среща на Атанас му спретнаха заповед за домашно насилие. – Излязоха с номера, че Център за обществена подкрепа към SOS-детски селища работел по „случая на детето”?!?
А Отдел за закрила на детето изобщо не е образувал такъв случай и детето не обитава селище от защитен вид. Излиза, че се ползва социална услуга за дете, което не отговаря на условията?!? Само вметвам, че в съпътстващите исковата молба документи се подчертава, че бабата Вилма е „социален работник”. Въпреки че социалните загубиха делото, те го обжалваха на втора инстанция. Оказва се, че те могат да харчат държавен ресурс срещу нас.
Красимир Йовчев: Борим се за децата си с държавата!
„Имам син от украинка. Миналата година приключи делото ни за развод, но още нямам решение. Писах жалба до Инспектората на ВСС и оттам ми върнаха отговор, че въпросната съдийка – Светлана Неделева, си била „такава” – бавела присъдите с по година-две, имала наказания за това и сега пак щели да я предупредят да се забърза.
Да се смее ли, да плаче ли човек?! Но, така или иначе, съдът е разпоредил привременни мерки за моите срещи с детето, за които е указан софийският адрес на жена ми. В един прекрасен ден обаче аз й звъня, за да си видя сина, и тя ми казва, че била във Варна и щяла да остане да живее там./?/
При един от опитите ми да си видя сина, в София се случи грозна сцена – нейни сънародници ми налетяха пред очите на детето ми, което беше в колата и ми отправиха заплахи за живота. Извиках за помощ полицейски патрул – двама полицаи, които уж свалиха данните на бабаитите, но когато подадох жалба в прокуратурата, се оказа, че такова нещо „не се е случвало” – никъде не откриха къде са записани имената на тези хора?!? Кажете ми какво да правя?!? Загубих си съня, здравето, професионалната си кариера!
Познавам и други разведени мъже в същото положение. Ние до такава степен сме превърнали битката за децата си в кауза, че нямаме друг живот, освен из прокуратурите, социалните служби и съдилищата. Това е една коварна война на социалните, на държавата срещу нас!”
Адвокат Антон Сираков: В много от случаите има отказ от правосъдие!
Оказва се, че косвено засегнати от лица, свързани със социалните служби, са не само родители и деца в риск, но и странични хора. Така например футболният треньор Теодор Димитров от години се мъчи да докаже, че професионалната приемна родителка Миглена Дерменджиева – Меги Дерм, която постоянно публично го набеждава във всички смъртни грехове, е човек без морал и е истинско престъпление социалните да я държат с привилегирования статут. Дерм е бивша съдържателка на стриптийз бар и на заведение със съмнителна репутация в „Княжево”. Множество лица твърдят куп нелицеприятни неща по неин адрес пред съда и прокуратурата, но гласът на тези хора остава глас в пустиня, защото статутът й на приемен родител й създава един фалшив ореол в обществото.
За да отмъсти на Теодор Димитров за желанието му да й отнеме екстрите, Дерм измисля всякакви небивалици и занимава с тях съда и прокуратурата. Нейна позната – Емилия Иванова, написва жалба, в която твърди, че двете с Меги Дерм били заплашени от Димитров, като указва точен ден и час на заплахата. Впоследствие се оказва, че лъжат. Димитров си търси правата чрез прокуратурата с жалба за набедяване. Прокурорка от Софийска районна прокуратура обаче отказва образуването на досъдебно производство и му казва, че била попитала Меги Дерм дали го е набедила и тя отрекла. /?/ Човек се чуди що за надеждна методика за откриване на истината е това?!? Димитров обжалва и Градска прокуратура и оттам се произнасят в негова полза – връщат топката към Районна прокуратура.
Сагата продължава. Има или няма набедяване в този случай, попитахме адвокат Антон Сираков, и той отговори: „Първото, което ми прави впечатление, е факторът време – вече 10 месеца няма никакъв резултат. В Софийска районна прокуратура са действали като полицейски патрул: изслушали са набързо лицата, срещу които е подадена жалбата на Теодор Димитров, и са ги предупредили „да не вършат лоши постъпки”. С това са счели случая за приключен.
Длъжностните лица са пропуснали да се занимаят с най-сериозното престъпление – набедяването. Пропускът може да се дължи на небрежност или на слаба професионална квалификация, но може и да е умишлен. Защото, след като постановлението на Софийската районна прокуратура е било отменено от Софийската градска прокуратура, вместо да признае незаконосъобразността на своите деяния и да изпита поне неудобство за тях, съответният представител на Софийската районна прокуратура е протестирал отмяната пред Софийската апелативна прокуратура. А след като отмяната е била потвърдена, е продължил да не изпълнява съответните задължителни указания как да си свърши работата. Това на практика означава едно – отказ от правосъдие!…”
Подготви: Еми МАРИЯНСКА
Източник: БЛИЦ
Употребата на детето в процеса на раздяла (Синдром на родителско отчуждаване)
В началото на 80-те СПИН още не съществуваше. Нямаше го в нито един медицински учебник, нямаше международен форум с дебати по въпроса, нямаше специалисти, които да напишат учебници по въпроса, нито правителство в света, което да поеме отговорност за живота и издръжката на жертвите на СПИН. Днес, двадесет години по–късно със СПИН , синдромът на родителско отчуждаване (PAS) е зло, което се разбира трудно и неясно от повечето, които работят в областта на правосъдието в нашата страна и около който има лоша или никаква информация на разположение на професионалистите – социални психолози, лекари и социални работници, натоварени да работят по проблема. Въпреки това всяка година хиляди деца страдат, за което са отговорни неизвестен брои специалисти.
ЗАЩО МОЕТО ДЕТЕ НЕ ИСКА ДА МЕ ВИДИ?
Испанската кралска академия дефинира лъжата като представа или състояние противоположно на това, което е известно и верифицирано, и, че да се лъже означава да се казва, показва или прави това, което е противоположно на това, което е познато, верифицирано и повярвано. Психологът Пол Екман (1985 г.) заключава, че „съществуват две основни форми на лъжа: да се крие и да се фалшифицира. Лъжецът, който крие, запазва известна информация без на практика да дава истинските отговори. Лъжецът, който фалшифицира, прави допълнителна стъпка: той не само задържа истинската информация, но представя фалшива такава като истинска”. Изискването да се диференцира ясно разликата между това, кое е реално, вероятно и понякога възможно, от това кое е измамно и понякога в допълнение фалшиво, е ежедневното „реми” на психолога, натоварен да даде мнението си в съда.
Наред с това други идеи и термини извън официалните становища, навлизат и превземат областите на професионалната работа. Това са случаите с термини като „програмиране”, „промиване на мозъка” и „отчуждаване”. Така формирането на концепцията лъжа или истина подпомага психологическото изследване и то става по–комплексно и добре адаптирано към това какво се случва в полето на семейния конфликт.
Синдромът на родителското отчуждаване е нарушение, характеризиращо се с комплекс от симптоми в резулат от процес, при който родителят трансформира възприятия и поведение от себе си върху детето си, насочени към разрушаване на неговата (или нейната) връзка с другия родител, докато техните чувства станат противоречиви на тези, които би трябвало да се очакват. Тази ситуация е директно свързана с конфликтния процес на отделяне (раздяла) или в случай, когато отделянето започне с мълчаливо съгласие и постепенно се обърне до конфликтни ситуации. Авторът, който пръв дефинира синдрома през 1985 г. в научния материал, озаглавен “Съвременни насоки на развода и взаимовръзката с родителските права”, е Ричард Гарднер, професор по клинична психиатрия към Клиниката по Детска психиатрия на Колумбийския университет. Като се ревизира историята на този синдром, се установява, че някои основни понятия и насоки са описани по различен начин, дори паралелно и без контакт по между им, от различни автори, всеки от които се опира на собствен професионален опит и дава, по мое мнение, различно име на един и същ феномен. Wallerstein (1980 г.) в Калифорния и Jacobs (1988 г.) в Ню Йорк поотделно описват случаи, които те класифицират като Медеа синдром – започва с брак в криза, последван от раздяла, и родителско поведение, което се пренася върху детето, което, от своя страна, не е наясно с факта, че родителите са започнали раздялата си още от началото на съвместния им живот. Michigan Blush и Ross (1986 г.) описват профил на родители с фалшиви обвинения в сексуален тормоз, дефиниран като SAID (Sexual Allegations In Divorce). Накрая, през същата година Turkat описва свързания с развода синдром на нараняващата майка (Malicious Mother) – при тези случаи майките успешно употребяват закона, за да накажат бившите си съпрузи, използвайки всички официални и неофициални пътища, за да отделят и забранят контакта между детето и бащата.
Изброеното рефлектира в разбирането на различните ситуации, открити в процеса на раздяла и развод, за които професионалистите и родителите трябва да знаят. Възприемането на “готови сценарии” от детето, на идеите за нараняващо поведение от отчуждаващия родител са изградени чрез манипулиране на детските възможности до степен, когато детето усеща и възприема отрицателната емоция до изхвърляне на образа на другия родител като нещо произхождащо от самото дете – феномен, дефиниран от Гарднер като “независимо мислене”. От този момент детето се затваря само в себе си и се стреми да си вярва, че всичко е изградено от неговото собствено виждане, екипира само себе си с всички необходими за собствената му ценностна система доводи и убеждения до степен на непробиваема с нищо изолация…
КАК СЕ МАНИПУЛИРА ТВОЕТО ДЕТЕ?
В този ред на манипулиране и обучение на вашето дете в намразване до отхвърляне на контакт с другия родител има необходимост от това, което аз определям като известни предварителни условия – неща, с които отчуждаващият родител ще бъде слаб и затруднен при разрушаване на емоционалната връзка – и тогава са необходими специални поведенчески реакции, използвани от отчуждителя при осъществяване на екзекуторския му план.
Най–често се започва с разсейване на комуникацията между дете и родител (не се позволяват телефонни обаждания на детето), както и ограничен физически контакт – късно идване на определения режим, включване на болести, ангажименти ,забравяне и т.н.
Това разсейване обхваща много полета – не се информира другият родител за различни дейности на детето, свързани с неговото развитие, като училищни дейности, културни прояви, спорт, рождени дни, събирания и т.н. После или паралелно се започва очернящата кампания, атаки към другия родител пред самото дете. Освен това продължават и се разширяват обектите на атака – обезценяване и подиграване с новия партньор на другия родител, пълно изваждане от живота на детето с извинения като “забравяне” и др.
Малко по малко отчуждаващият родител оказва влияние в всички посоки на развитието на детето и включва в участие цялата си фамилия, държи ключа за всички решения в живота на детето, без да се консултира с другия родител. В желанието си да експулсира (отстрани) отчуждения родител от живота на детето отчуждителят превзема териториите – възпрепятства достъпа до информацията за успеха в училище или за ежедневния, домашния живот с отчуждения родител (когато му казва например, че дрехите от другия родител са грозни, и не му се позволява да ги облича).
Когато процесът на живеене само с единия родител напредва, се достига до момента, в който детето взема инициативата на мразене на другия родител и няма нужда от наблюдаващ/контрольор. Отчуждаващият родител се кълне, че не може нищо да се направи, за да се промени решението на детето, и създава една картина на безпомощност пред изследователя. Но по тайни пътища се продължава подкрепянето на поведение на отхвърляне на другия родител, позволява се на детето да избира дали до го посещава или не, като на самото дете се предоставят права и отговорности, неподходящи за неговата възраст.
Това има важно значение, когато е необходимо да се разбере държанието на отчуждаващия родител – външна безпомощност и склонност към коопериране. От съдебна гледна точка е нормална процедура да се използва фамилна медиация и психологическа терапия, за да спрат проблемите. Поради промените в детето отчуждителят радикално променя външното си поведение до слабост и коопериране. Слабостта се дефинира като невъзможност да се направи нищо при наличие на собствено нежелание на детето да се види с другия родител, идващо от ясно уточнени до дефинирани “блестящи причини”. Сговорчивостта на отчуждителя идва от това, че вече самото дете използва горчиви и тежки аргументи, което обърква професионалните психолози и социални работници, които накрая пишат погрешни доклади, в които няма възможност и начин за промяна на поведението на детето. Професионалистите създават доклад на базата на затворения контакт на отчуждаващия родител и детето, на невъзможност на отхвърления родител да отговори на обвиненията на своето дете и, може би това е най–лошото нещо, уточнявайки причините за тяхното невиждане с цитати на отрицателни изживявания, които децата били имали с отхвърления родител, без да има реална основа за това.
ЕЗИКЪТ НА ДЕТЕТО
При наличен синдром на родителското отчуждаване ние можем да диференцираме модела на изразяване на детето, който не е нищо повече от отражение на идентифициращите критерии, използвани, за да диагностицират наличието на патология. С намерение да се улесни установяването на синдрома от читателя аз ще обобщя някои примери от моята професионална практика.
Изразяване на страх: ”Аз искам да си тръгна от баща ми, аз съм уплашен, аз съм уплашен и не искам да го виждам отново”. ”Аз не искам да се качвам в неговата кола, защото той сигурно иска да ни убие”. “Аз не искам да ям от твоята храна, ти искаш да ни отровиш”.
Изразяване на емоционалната дистанция с отчуждения родител: “Аз не искам да знам нищо за тази личност” (има предвид неговия баща). ”Ако ти не ми дадеш това, което аз искам, аз ще отида в съда и ще кажа, че ме тормозиш”. “Ти не си моя майка, единственото нещо, което аз искам да знам от теб, е как да си взема колелото от твоята къща”.
Изрази, които поставят на пиедестал обичта към отчуждителя: ”Ако някой иска да ме респектира, баща ми ще се изправи срещу него и ще направи каквото той си поиска; защото моят баща си е мой баща и аз имам правото да правя, каквото той иска”. “Татко ни прости и ни позволи да отидем и да ядем в нашата къща с него; той е точен”. Два начина на изразяване: “С тебе аз съм лош, а с татко не съм”. “Баба е лоша, защото мама казва така; мама винаги казва истината”. “Мама е лоша; татко казва така, татко ми никога не ме лъже”.
Изрази, бележещи участие в съдебен процес и неестествено познание в тази област: “На 30-ти ноември ние ще се видим със съдията и той ще приеме моето мнение”. “Ние ще сме приятели, но не казвайте на полицията отново, че трябва да съм на 300 метра от баща си!?” “Следващия петък съдията ще ме пита: ‘Какво искаш ти, как си представяш това, с кого искаш да живееш?” В деня на изслушването първото нещо сутринта е бележка до майката на машина: “Здравей мамо, не говори лоши неща за баща ми на изслушването, спри да говориш глупости на други хора и всичко ще бъде наред”.
Противоречиви изрази: “Мама казва, че ти си лош, но ти си добър; мамо, ти си мекотело, ти си идиот, ти си шлака. Съжалявам , съжалявам….”
Изрази, демонстриращи индентифициране с желанията и емоциите на отчуждаващия родител: “Татко се чувства зле, това е негова грешка, той няма пари”. “Аз четох статия в едно медицинско списание, където се казва, че децата не бива да ядат сладкиши или сладолед, защото те дават холестерол”. “Ти не трябва да ме водиш в съда и, ако се държиш правилно в бъдеще, той ще ти прости. Татко ми каза, кажи това на майка ти.”
Несъответващи за възрастта изрази: ”Аз не искам да виждам баща ми, защото той ме тормози психически системно”. “Какво? Ти ще се виждаш с този боклук?” “Не забравяй да изпратиш издръжката до мамината банка”.
Индиректни атаки: “Татко смята да ме води на Дисни следващата седмица, но, разбира се, ако той настоява, че е негов ред да бъда с него!..Ти си егоистка, баща ми има право”. “Разбира се, ти предпочиташ твоя приятел пред нас”. “ Аз простих на баща ми, защото той не може да престане да бъде безотговорна личност”. „Майка ми казва, че тя никога не е говорила зле за баща ми, въпреки че е имала причини да го направи.”
Емоционално напрежение: “Аз оставям играчките, които мама ми купи, в къщи, защото иначе баща ми ще ги изхвърли”. “Преди ходехме да се пързаляме на мястото, където мама обича, но баща ми не иска да ни води там, той казва, че мамините приятели също ходят там”.
ПОСЛЕДИЦИ ОТ СИНДРОМА НА РОДИТЕЛСКО ОТЧУЖДАВАНЕ ЗА ДЕТЕТО
Статиите през последните десетилетия за последиците от развода върху децата показват, че не е необходимо тези деца да преживяват ядрена война. Гневът и неспокойствието, преживени през целия процес на раздяла, показват тенденция към изчезване, щом децата се върнат в рутината на живота си. Степента на конфликта и включването на детето в него определят нивото на последиците, разрушителни за детето. В случаите на семейства, преминали през синдрома на родителско отчуждаване възвръщането в нормалността може да отнеме години или никога да не се случи. През това време има продължително емоционално натоварване под изискванията на отчуждаващия родител и съпротивителните действия на отчуждения родител, които са допълнени от съдебния процес и от собствените проблеми на детето – например юношеството. Участието в изслушването от страна на различни професионалисти, повтарящите се епизоди на кампания на очерняне и продължителните удари върху другия родител запълват времето и емоционалния живот на детето.
Определяща за вариациите на бъдещия живот и последиците върху детето е мрежата от стратегии, която отчуждителят използва в процеса на индоктринация. Най–честа стратегия са употребата на фалшиви обвинения и оплаквания за сексуален тормоз. Този проблем бе вече изследван и изучен в средата на 80-те години в САЩ. Изследванията показват валидност на обвиненията в само 50% от случаите. Проблемът е продължил да се задълбочава до 1996 г., когато Конгресът на САЩ предприема съдебни мерки спрямо този, който прави фалшиви обвинения и носи съдебна отговорност за създадената ситуация. В нашата страна броят на гласовете, включително и законови, които се обявяват срещу подобно поведение, нараства, без да се предприема нищо реално досега.
Може би най–пресиращ и натоварващ проблем за тези деца е фактът, че връзката с единия от родителите е прекъсната. Липсата на единия от родителите трябва да се квалифицира с термини на загуба на ден след ден. Загубват се взаимовръзки, възможности и ситуации, които иначе нормално текат между деца и родители и между деца и баби и дядовци. Докато в случаите на смърт загубата е неочаквана и непредвидима, в случаите със синдрома на родителско отчуждаване тази загуба е колкото неизбежна, толкова и неоправдана (Cartwright,1993).
В полето на психологията развитието на собствените възможности и собственото его е засегнато, придружено с много други дефицити на това ниво. Детето се научава да манипулира и да остойностява в зависимост от степента на лоялност към отчуждаващия родител. Емоционалната зависимост на детето се достига от отчуждаващия родител с целия спектър от тежки наказания, шантажи , изблици на афекти и физическа агресия с наказване – всичко това обикновено е постоянно. Ако си представим един отчуждаващ родител с неговите параноидни делузии, проявени с пълно избухваща форма, то задължително се налага да приемем възможния сериозен риск за физическата цялост на детето. В своя професионален опит аз съм установил случай на самоубийство, свързано със синдрома на родителско отчуждаване.
В заключение, трябва да се приеме, че става въпрос за тип на емоционална злоупотреба с огромни и дълбоки последици за децата и техните близки роднини. Накрая, ние трябва да знаем, че говорим за въвеждане на идеи и убеждения съществено важни за личностното развитие на детето, за сформиране на неговия мироглед и идеи, които трябва да организират бъдещия му път и начин на живот.
ЗАКОНОВИ ПЪТИЩА КЪМ СИНДРОМА НА РОДИТЕЛСКО ОТЧУЖДАВАНЕ (PAS)
Обичаен навик на брачните съдилища е мерките за контакти на родител с дете да се определят в зависимост от желанието на детето и неговото необяснимо упорство да няма такива контакти. Именно това е извънредна грешка на част от съдиите, още повече, че това е и принципното оръжие на отчуждаващия родител, когато се започне кампанията на очерняне и ежедневна агресия срещу отчуждения родител.
Моята основна препоръка е, след като се вземе под внимание класификацията – лека , средна и тежка на PAS, някои решения да се вземат без възможност за неизпълнение. Изследователският опит показва, че това е правилната посока.
Въз основа на огромен материал по този проблем, обхващащ 400 случаи, при които съдът решава увеличаване на контакта с отчуждения родител, се наблюдава положителна промяна при 90% от взаиоотношенията между децата и техните родители. Тази промяна включва отстраняване или намаляване на психологическите, физическите и учебни проблеми на децата, наблюдавани преди това. Трябва да се отбележи, че при половината от случаите решенията за виждане са взети срещу желанието на детето (Clawar &Rivlin,1991).
Моят професионален опит с изследвана група от 50 случаи на PAS, диагностицирани като средни и тежки форми, показва, че при някои методи на традиционната психологическа терапия, назначена от съда, не се наблюдава подобрение на отчуждаването спрямо намразения родител, а при някои случаи след комплексната терапия децата навлязоха в тежка степен на синдрома.
Трябва още един път да се повтори, че са необходими твърде специални условия за развитие на PAS. Първото се отнася за дистанцията от време и място, натрупана между детето и отчуждения родител, директния опит за бягство и омраза с включване на детето. Оформя се модел на поведение, при който се разсейват връзките, липсва информация, има отрицателни обвинения, водещи до задълбочаване на вътрешните негативни усещания срещу отчуждения родител. Изложените обстоятелства правят възможна проявата на такова поведение, каквото се изисква, и е лесно за съдебната практика. PAS е чудесен пример за нарушение, при което специалистите по умственото развитие и съдилищата трябва да работят заедно, за да помогнат на тези деца. Единият специалист не може без специфичното участие на другия (Gardner, 2001).
Започнах тази студия с изложение на проблем, който се случва ежедневно в съдилищата в нашата страна. След което преминахме през дефиницята на проблема и значението му, както и разрастването му, и пътищата, по които засяга детето. Ще завърша със законите и какво те обещават. Повече от двадесет областни съдии в Испания споменават на ден PAS. За разлика от другите държави като САЩ, където са на разположение законови мерки за разрешаване на проблема, или Мексико, където с последната реформа от септември 2004 г. PAS е включен в държавния списък на заболяванията, в Испания сме само в началото да приемем PAS за сериозен проблем. Игнорирането му от страна на професионалистите може да го превърне в по–тежък проблем, пред които сме изправени реално. Бездействието предизвиква ежегодно появата на хиляди жертви на този тип злоупотреба, която, за съжаление, професионалистите в областта на правораздаването не разпознават.
Източник: www.cwsp.bg/upload/docs/Child_Aguilar.pdf
Снимка: www.empoweringparents.com/article/do-you-make-this-parenting-mistake-wait-till-your-father-gets-home/