„Национална стратегия за детето 2019-2030 г.“ е документ с неясно посочени критерии за изпълнение на стратегическите политики в сферата на детето. Липсата на яснота крие опасности от своеволно и неправилно прилагане на политики необходими за благополучието на децата. Прозира изземването на функциите на родителите и семейството и предоставянето им в ръцете на държавата, институциите, общините и на част от неправителствения сектор. Националната стратегия за детето 2008 – 2018 г. не даде положителни резултати и доведе до възникването на множество проблеми в политиките за децата, като наруши основните им права. Тя допринесе за конфронтация между родители и деца, както и до прекомерната намеса на държавата в българското семейство. Поради тези и ред други причини следва „Национална стратегия за детето 2019-2030 г.“ да бъде съобразена с националните традиции и народопсихология. В тази връзка е необходимо да се разгледат множество сфери и да се поставят ясни критерии необходими за благополучието на българските деца, като част от тях са:

 

1.      Семейство.

2.      Образование.

3.      Социална политика.

4.      Местно самоуправление.

5.      Услуги.

 

1.      Философията на Национална стратегия за детето 2019-2030 г. е поставила детето, като отделна единица от семейството, като не разглежда развитието му като съвкупност от произхождащата му среда. Именно семейството, като съвкупност, както и двамата родителите по отделно са носител на правата на всяко едно дете. В този аспект държавата няма място за намеса освен в положителен аспект, а именно да подпомага семейството, като подобрява начина му на живот и способства за сплотяването на семействата. Семейството следва да се институционализира, толерира, насърчава и подпомага от държавата. В досега действащите политики семейството, като носител на детските права се изправя пред множество преграждащи обстоятелства, които ограничават и лишават децата от общуването им с родителите.

Важно за правилното развитие на децата, като личности и част от обществото, е държавата да подпомага семействата, в прилагането на основните принципи „права и задължения“. В тази връзка е необходимо още от най-ранна детска възраст децата да бъдат учени, че от правата им възникват задължения. Това формира чувство за ред, правила и сигурност, които са основен фундамент в правилното детско развитие.

 

2.      Образованието не е съобразено с възрастовите възможности, потребности и правилното развитие на децата. Вместо това се съкращават учебни програми от по-горните класове и се налагат в началните такива. Училищната политика не е насочена във включването на родителите в учебния процес и възпитанието на децата. В същото време с правилници урежда достъпа им до децата, като с имплицитни забрани ги лишава от възможността за пълноценно и активно участие в живота им. Уронва се авторитета на родителя и поставя в конфликт институцията и семейството. Неправилното държавно субсидиране на учебните заведения води до възникване на проблеми, пред които ръководствата на училищата са изправени да се справят по търговски способи. Това покачва напрежението в ръководствата, допринася за несигурност и влошава качеството на образование. От друга страна уронва авторитета на педагози,  преподаватели и учители. Принципът „парите следват детето“, допринася за неправило формиране на политики и възпрепятства поставянето на ясни правила и критерии за подрастващите, а в същото време води и до закриването на учебни заведения поради малък брой ученици. Липсата на ясни критерии в политиката на образованието, формира в детското съзнание неправилна преценка за реалния живот. Нарушената връзка между дете, родител и учител предразполага към чувството за безконтролност. В подобна ситуация се намират и детските градини, като се изправят пред проблемите на водената политика. Видно в критериите за прием в София е, че се дискриминират деца живеещи с двамата си родителя. Те биват класирани с най-малко по брой точки, а това демотивира семействата и предразполага към раздяла.

 

3.      В социалните институции работят неквалифицирани работници, като са занижени критериите за приема им. Това води до липса на адекватни действия в лицето на държавата. В сега действащото законодателство е заложено изготвянето на доклад при спора за родителски права. Това се явява реална намеса от страна на държавата в семейството в същото време не гарантира добри условия и реална, и стабилна среда. Не се гарантира правото на детето да осъществява контакт с двамата си родители.

Немалобройни са случаите на деца настанени в услуги от резидентен тип без да са реализирани „гарантираните“ им конституционни права, като отглеждането и възпитанието на децата от родителите им да се подпомага от държавата. Престоят им в подобен вид услуги представлява огромен държавен ресурс несъобразен с реалните потребности на децата. Привидна е грижата и близката семейна среда, а подкрепата на детето не следва него и семейството му. Правилното разпределение на ресурсите следва да бъде насочено съм семейството, майчинството и необходимостта на детето от двамата родители.

 

4.      Ролята на общините заема съществено място в политиките за децата. Често липсата на ресурс и неправилната употреба на такъв ги поставя в ситуации, които водят до създаване на порочни практики. В големите градове е видно, как общинските имоти стават собственост на инвеститори, които застрояват всяка макар и малка зелена площ. Тази политика води до пренаселването им и до възникването на множество рискове за децата и семействата. Липсата на свободни места за игра на децата, невъзможността им сами да се придвижват, недостатъчните места в детските градини и училищата водят до завишаване на общественото напрежение, което рефлектира върху децата и води до агресивността им. В същото време затруднява предвижването на родителите и ограничава възможността им да общуват пълноценно с децата си.

В малките общини липсата на ресурс води до закриването на училища и липса на инфраструктура. Това на свой ред отново се явява пречка за правилното и пълноценно развитие на децата. Поставя семействата в затруднение да упражняват своите права и задължения и възпрепятства упражняването им на контрол върху децата.

 

5.      За социалните услуги в общността се отделя огромен ресурс, който не гарантира качество на услугата, а предразполага към корупционни схеми относно субсидирането на доставчиците. Често такива услуги се ползват не с цел подпомагане на нуждаещите се, а с цел задоволяване на нуждите на доставчиците и запълване на капацитета им. Получава се преследване на изгода, като се конфронтират родители и се преследват индивидуални политики. Често тези политики са в разделяне на семействата и настройване на децата срещу родителите. „Външното финансиране“ на подобни доставчици ги поставя в позиция да въвеждат противоречащи с националните интереси политики.

 

Поради тези и ред други причини е необходимо да се отдели повече време и да се преразгледа „Национална стратегия за детето 2019-2030 г.“. Следва да има по-голяма прозрачност, ясни, разбираеми критерии и правила, както и да бъде съобразена с потребностите на децата и семейството.

Важно е да се предвиди възможността на пряко участие на гражданите в подобни дискусии, тъй като често те нямат реални представители в лицето на Неправителствените организации.

С настоящето становище заявявам желанието на нашата организация за участие в дебати относно политиките касаещи децата.