Законът за закрила на детето с по-страшни санкции от Наказателния кодекс
В България на пръв поглед изглежда, че най-тежките санкции, които може да съществуват са предвидени в Наказателния кодекс. Чисто теоретично е точно така! На практика обаче се оказва, че приложението на Закона за закрила на детето е по-страшен от Наказателния кодекс. За да бъде осъден престъпник е нужно да се докаже вината за неговото деяние, като законът му дава право да обжалва решението на първоинстанционния съд на още две инстанции. За да бъде отнето едно дете от родителите му, е нужна волята на орган на изпълнителната власт. Волята на този орган следва да бъде потвърдена от районния съд. Обжалването на Административния акт (Заповед) на компетентния орган е пред по-висшестоящ такъв или пред административен съд. Висшестоящият орган принципно потвърждава с решение издадената заповед и затова е по-надеждно да се обжалва Административния акт пред съд, а съдът се очаква да отсъди справедливо. През това време обаче се чака насрочването и на гражданско дело, на което в някои от случаите родителите не биват конституирани като страна. В крайна сметка Закона за закрила на детето е да защити интересите на детето и да подпомага неговите родители да го отглеждат. Практически се получава, че не се спазват нормите в частта им за подпомагане на детето и семейството му, както и нормите, в които е предвидено да се потърси съдействието от роднини и близки, а се пристъпва към извеждане на детето от биологичното му семейство. Изведеното дете се настанява в Приемна грижа, като в много от случаите му се обяснява, че родителите му не го желаят и именно това е причината да попадне в тази среда. Приемната грижа се осъществява с подпомагане от страна на държавата и Европа, което ще рече, че за настаненото дете са отпускат средства, в това число и на приемните родители. „Имплицитната“ финансова облага се представя пред обществото, като акт на благо-творческа дейност, като знак на висока хуманност. Много голяма част от семействата са жертва на неправомерно отнемане на децата им, а именно че не са покрити критериите, по които държавата трябва да помогне финансово, материално, психически и по куп други начини на детето. Съдът от своя страна, в някои случаи, не информира родителите (законните представители) на децата, че предстои производство за „временно настаняване“ на децата в приемна грижа. Факта, че на децата им се обяснява, че са изоставени от родителите си, сочи към упражняването на психически натиск, който може да се класифицира като психичен тормоз. С това не изчерпваме травмите нанесени върху децата. В много случаи има и физическо малтретиране. Видовете малтретиране остават в неизвестност за обществото, за да може да се толерира хуманната дейност Приемна грижа. Тук е момента да посоча, че дори и приемните родители не са наясно с процедурите по извеждане на децата, което им дава възможността да си мислят, че са „спасители“. Ще спомена за Центровете за обществена подкрепа (ЦОП), които са част от имплицитната система, в която се наливат средства, а децата са обект на тяхната „помощ“. Следствието от тези действия води до осиновяване на деца против тяхната воля и тази на родителите им, както и до нанасянето на споменатите вече травми. Реално има и изоставени деца, които не получават шанса да бъдат осиновени и с навършването им на пълнолетие остават буквално на улицата без жилище, без подслон и без да са получили полагащата им се по закон помощ от страна на държавата. Реално има и изоставени деца, които не получават шанса да бъдат осиновени и с навършването им на пълнолетие остават буквално на улицата без жилище, без подслон и без да са получили полагащата им се по закон помощ от страна на държавата. Разликата между Закона за закрила на детето и Наказателния кодекс са, че престъпната дейност трябва да бъде доказана, а предпоставките за отнемане на едно дете не се доказват. Всъщност влезлите в сила присъди може да са тежки и в двата случаи, но в единия става въпрос за дете, за детска крехка психика и неукрепнал организъм, за едно невинно същество, от което може да зависи бъдещето на нацията ни.
Източник: Йордан Тодоров
Децата роби на Швейцария
Тази история не е за вярване. В нея проплакват децата роби в една богата европейска държава.
Тиха вечер. Плашещо тиха.
Изведнъж – тропот и настоятелно чукане по вратата. Малкият Давид се надига от леглото, изпълнен със страх и онова тревожно чувство, което го преследва от известно време насам. Поглежда към долния етаж и вижда как майка му избутва двама полицаи по стълбите. После изтичва нагоре и буквално под носа им залоства вратата. На следващата вечер сцената се повтаря. Но полицаите вече са трима. Единият хваща здраво бедната жена, а другите двама отвеждат 8-годишния ú син.
Първите години от живота на Давид са бедни, но щастливи. Семейството му е без баща, но майката някак успява да отгледа сама четирите си деца. Топлината, която липсва през зимата, е компенсирана от любовта на бедната отрудена жена. До деня, в който Давид се прибира от училище и не заварва по-големите си брат и сестра. Те са изчезнали. Не знае къде.
Ето, че година по-късно идва и неговият ред. Защо? Това няма да научи никога. Ще разбере само, че съдбата му е да отрасне като роб във фермерско семейство
Там ще работи усилено години наред тежък физически труд. Ще става сутрин в 6 часа и ще си ляга след 10 вечерта. Понякога ще ходи на училище, но понякога дори това не ще е възможно. Ще бъде наказван, бит, унижаван. За всяка възможна дреболия.
Но няма да е единственият. Собствените му брат и сестра ще са подложени на абсолютно същото в съседното село. Ще успяват да се срещат, но излючително рядко през годините робство. И болезнено ще страдат по майка си. Години по-късно, след смъртта ú, децата роби ще научат, че жената е плащала почти всичките си изкарани пари на фермерските семейства, уж за по-добра грижа към рожбите ú. Която, разбира се, никога няма да получат.
Приблизително по същото време тригодишният Клемент също е отнет от семейството му. Първо е изпратен в детски дом, след няколко години – във фермерско семейство. В продължение на 10 години търпи всекидневни унижения, побои, редовно е лишаван от храна. Нерядко, при дребни провинения, главата му е натискана в кофа със студена вода, докато изгуби съзнание. Цяло чудо е, че оживява след такъв тормоз
И той има братя и сестри, също отнети от властите и дадени по договор на фермери. Една от сестрите му умира още като дете. А майка си вижда чак при смъртта ú.
Малката Бернадет е преместена в консервативно католическо семейство. Не е физически малтретирана, но психически – без съмнение. Когато е на 7 годинки, семейството я изпраща на преглед при психиатър, който й поставя диагноза Синдром на дефицит на вниманието. Това неминуемо определя отношението към нея. Когато е 18-годишна, забременява. Това предизвиква небивал скандал – попечителското семейство е разярено, получават пълна подкрепа от семейния лекар и директора на клиника в града, където насилствено са направени аборт и стерилизация на Бернадет. Абсолютно нелечими травми. Дълбоки белези, до живот! Децата роби имат много такива…
А Сара пък е изпратена като слугинче в градска къща. Отговаря за почистването й още от 9-годишна възраст. Приемната ú майка често я пребива, а нощем приемните братя я изнасилват.
Стотици хиляди деца споделят подобни съдби в продължение на повече от 100 години. Мнозина не доживяват да пораснат. Други освен физическите натоварвания и болка, търпят и сексуални издевателства. Психологическият тормоз е основното правило, от което почти никой не се е измъкнал.
Мислите, че това са истории от минали столетия? Нищо подобно. Действието се развива през втората половина на 20 век! И то в Европа! И не къде да е, а в страната, която вече се е превърнала в символ на мира и благоденствието – Швейцария. Да, става дума за най-тъмните страници от историята на алпийската държава.
Един от последните описани случаи е на Кристиан и неговия брат, които са разделени от майка си през 1979 г. Тогава момчетата са съответно на 7 и на 8 години. Майката има нужда от подкрепа след труден развод с бащата на децата си, който редовно я пребивал. Подкрепата, която властите оказват, е да отнемат децата (тъй като били в риск) и да ги изпратят във ферма. Там момчетата работят преди и след училище, през почивните дни, винаги – през цялата година. Ако не вършат работата достатъчно добре, следват наказания и лишения от храна. Нуждите и проблемите на децата никога не биват докладвани на майка им или социалните работници. А момчетата са принудени да крадат от селския магазин
По-късно споделят, че най-вероятно собственикът на магазина ги е виждал, но ги е оставял да го обират, тъй като той поне е изпитвал жалост към съдбата им.
УЖАСИТЕ НА СИСТЕМАТА
Всичко започнало през 50-те години на 19 век. Причините били основно финансови. До Втората световна война Швейцария била относително бедна страна, в която земеделието е основен поминък. Във фермите почти липсвала механизация, затова била необходима евтина работна ръка. Откъде да дойде? От бедните семейства, от малцинствата, от самотните майки, които според социалните служби нямало как да осигурят качествена грижа на децата си. А за сираците няма за какво да говорим. И понеже властите не можели сами да се грижат за тези деца (или имало как, но излизало твърде скъпо), било решено да се предоставят на своего рода приемни семейства. Да работят, за да си заслужат прехраната.
А родителите – те просто нямали думата. Ако някой се опитал да възрази, сам щял си изпати –непокорните били натиквани в затвори, в различни социални институции, в психиатрични клиники. Често пъти били заставяни официално да се откажат от децата си, за да бъдат дадени за осиновяване. И така окончателно родителите били лишавани от надежда и информация за рожбите им. Децата роби трябвало да забравят за произхода си.
На всичкото отгоре, в началото на 20-ти век имало практика децата да се събират на групички, да се строяват в центъра на селото и буквално да се търгуват като роби. За отнемането нямало възраст – от бебета буквално. По архивни фотографии се виждат съвсем малки, може би 2-3 годишни деца, изнесени на търг
За какво може да служат? За роби отново. Друго като не могат, ще чистят пода, за това стават.
На децата, разбира се, никой не давал никаква информация, никакви обяснения. Защо са отнети от родителите им? Защо трябва да работят, да бъдат унижавани, бити, изнасилвани и тормозени? Защо не могат да си отидат удома? Защо нямат право да прегърнат или дори само да видят майките си? Защо?
Въпроси без отговор. След такова детство, мнозина се самоубивали. Други полудявали. Трети някак се съхранявали, но не успявали да се социализират, да създадат семейства, да водят нормален живот. Страдали сами и самотни до края на дните си. И днес има не един и двама с подобна съдба.
Социалните служби уж упражнявали контрол. Посещавали приемните семейства, но първо ги уведомявали за датата и часа на посещението. Когато отидели на място, всичко било повече от прекрасно – децата роби ходели на училище, обядвали с цялото семейство, а за работа и дума не била обелвана. Разбира се, нямали право да говорят, дори да им бъдел зададен въпрос. Иначе щели да последват най-тежките побои. Самите те били щастливи в дните на посещенията, защото само и единствено тогава знаели, че ще бъдат оставени за няколко часа на мира.
Нечовешката практика по отнемане на деца от семействата и изпращането им като роби във фермерски семейства продължила повече от столетие. Последните известни случаи са от края на 70-те години на 20 век. Официално практиката е прекратена през 1981 г., когато със закон е забранено отнемането на деца с цел социално подпомагане. Към днешна дата все още са живи около 10 000 жертви на жестоката система.
СИЛАТА ДА ПРИЗНАЕШ
В един момент всичко става ясно. Всъщност, то никога не е било тайна. Ако си се интересувал, е имало как да научиш какво става. И все пак малцина са имали достъп и интерес към информация за децата роби. Когато истината е публично огласена, съвременното швейцарско общество е буквално шокирано. Темата става основна. Стига се до страшния извод, че почти всяко семейство познава човек, който е бил жертва на системата. Това дава страшното усещане за масовост
Най-важното последствие от огласяването на истината – вече порасналите приемни деца проумяват, че не са изолиран случай. Че има и други като тях. Че няма от какво да се срамуват и защо да го крият. И че ако се престрашат да разкажат, може да се намери някой, който ги разбира. Или дори някой, който би искал да помогне. Но даже и при това положение, мнозина продължават да крият от децата и внуците си какво са преживели. В много семейства има човек, страдал от издевателства в детството си, за които останалите изобщо не подозират. Можете ли да си представите какви дълбоки белези трябва да са оставили тези преживявания, за да се пазят толкова старателно скрити?
През 2013 г. е поднесено официално извинение от швейцарското правителство. Създадена е инициатива, бореща се за репарации в полза на пострадалите от системата. Поискани са стотици милиони швейцарски франка за обезщетение на останалите около 10 000 живи бивши приемни деца. Главната цел обаче е да се даде гласност на страданието. Морално да се възмездят всички онези хора, които живеят в изолация, в продължаващо страдание, които се крият и срамуват, които още се страхуват.
Разбира се, не минава без опозиция. Съюзът на фермерите в Швейцария подкрепя идеята за компенсации на децата роби, но смята, че фермерите не би трябвало да плащат за това. Официалната им позиция е, че времената са били трудни, бедни и фермерите са изпълнявали своего рода социална функция – да отглеждат и подпомагат деца в нужда или без родители. И естествено, не признават публично, че е имало издевателства над децата. Съгласяват се, че е възможно да е имало неправилно отношение от страна на някои фермери, но наблягат на факта, че е имало и случаи, при които децата са били третирани добре. А самите фермери категорично отричат да са се държали с приемните си деца зле. Дори в случаите, когато жертвите им свидетелстват обратното.
През 2004 г. властите отказват да изплатят обезщетения на жертвите, които като деца са били насилствено стерилизирани. Десет години по-късно обаче, през пролетта на 2014 г., правителството създава специален фонд в размер на 7 до 8 милиона швейцарски франка, за подкрепа на онези жертви на системата, които и понастоящем са в тежко финансово затруднение. Само за 2 месеца след отварянето му, във фонда постъпват над 350 молби за помощ.
В крайна сметка, инициативата за репарации е на пръв поглед подкрепена от обществото. Официално зад нея застават политици, учители, църковни деятели. А емблемата на британската журналистика ВВС прави историята световноизвестна. Само за 8 месеца са събрани над 110 000 подписа и в края на 2014 г. са внесени в парламента с няколко основни искания, които да се гласуват на референдум: за изплащане на компенсации, за научно проучване на тази черна страница от историята на страната (тъй като голяма част от архивите са разпиляни между общините и кантоните, а доста документи са унищожени), за специален финансов фонд за тежко пострадалите и за специална комисия, която да разглежда всеки отделен случай.
Дали и кога обществото ще се произнесе, предстои да видим. Засега темата за референдум все още не е на дневен ред. Но въпреки това е вярно, че с растящия обществен натиск вероятността това да се случи става все по-голяма.
Източник: Lifebites
За правата на децата, когато грижата е алтернативна
През миналата година Сдружение „SOS Детски селища“ заедно с други осем държави, в които работят „SOS Детски селища“, спечели проект, финансиран от Европейската комисия, за да направи обучение на професионалисти, които работят с деца в алтернативна грижа – за това как всеки един специалист в неговата професионална роля, заедно с неговите ежедневни задачи, да гарантира правата на детето по най-добрия начин. При разработването на проекта са били привлечени и международни експерти.
През тази година се провеждат обучения в пет региона на страната: София, Враца, Благоевград, Търговище и Габрово.
Днес обучение бе проведено в Търговище, като то е не толкова теоретично, а по-скоро е ориентирано към практиката. „През опита на специалистите ние извеждаме основните принципни положения. Всеки един от обучаваните има потребности и желание да сподели опита си и съответно проблеми, които среща“, разказа националният координатор на проекта Доника Колева.
Тя заяви още, че на лекторите им прави впечатление, че в Търговище има сериозен опит в предоставянето и на приемна грижа, и на други алтернативи. По време на обученията е бил направен и изводът, че има потребност всички специалисти, които се грижат за деца, да имат общото разбиране на техните проблеми и как те да бъдат гарантирани. За това и обучаваните са били събрани различни специалисти в една група, а не различни групи за различните специалисти.
Такава ще бъде и препоръката, която Сдружение „SOS Детски селища“ ще отправи на национално ниво след края на проекта. А именно всички, които по един или друг начин се допират до алтернативната грижа за деца да преминат базисно обучение. Като пример бяха посочени учители и преподаватели в училища и детски градини, лични лекари и т.н.
Източник: dariknews
